Article 6

БАЛОНА ЗА ЖИЛИЖНИ КРЕДИТИ

Спекулативна тръпка е обхванала България, тръпката за недвижимите имоти, тръпката за притежаване на собствен дом.

Тъй както младото, така и по-старото поколение, лишено от десетилетния опит на пазарите, не познава добре последствията от падащи цени в жилищния сектор. За тях, това е нещо далечно, почти невъзможно, нещо което може да се случи на другите, но не и тях. Те постепенно започват да придобиват западния манталитет, че да имаш голяма жилищна ипотека е в реда на нещата—нещо съвсем нормално и естествено. Те все още не са научили горчивия урок на пазарната икономика, че падащите цени на жилищата могат до доведат до трагедия в личния им живот.

По подобен начин, банкерите самодоволно раздават жилищни кредити с мисълта, че имат нужните гаранции за тяхната събираемост. Те погрешно смятат, че като изискват достатъчно високи първоначални вноски, всичко ще е наред в период на криза. Те дълбоко вярват, че модерните методи на риск мениджмънта ще им помогнат да избегнат денят на възмездието. Те също имат какво да научат от историята на пазарната икономика.

Риск мениджмънта работи добре в нормални условия. Като дисциплина, той е основан на вероятностни очаквания за събираемост на кредитите при едно нормално разпределение на получателите на кредит. В основата си,  той допуска че няма да има концентриране на падежи на кредитите следствие на някаква външна сила, която да доведе до прекомерен брой  на неплатежоспособните. Разбира се, падащите цени на жилищата водят именно до това. Две независими сили работят в една и съща посока за да се получи този ефект.

Първата е силата на кредитното свиване. Когато цените на жилищата се стабилизират и започнат да падат, естествената реакция на банките е да ограничат кредита. Това от своя страна води до допълнителен спад в цените на жилищата, тъй като кредита е основния двигател на цените нагоре. В период на криза, той обаче се превръща в основния двигател на цените надолу. Тогава получателите на кредит имат проблеми с изплащането и настъпва необходимата ликвидация на техните имоти, която е свързана със спад в техните цени.

Втората сила е от общоикономически характер. Свиването на кредита винаги води до обща икономическа рецесия, която е свързана с безработица и спад в доходите на бизнесите и населението. Бизнесите финансират жилищното си предприемачество често пъти от общите си печалби в други сектори, а в условията на рецесия, тези печалби често пъти се изпаряват. Появяват се проблеми с ликвидността, което от своя страна води до ликвидиране на жилищните им инвестиции и до спада в техните цени. Общата икономическа криза води до проблеми в заетостта и спад в доходите от заплати. Много от членовете на семействата с заеми срещу жилищата си остават безработни и също не могат да погасяват заемите си. За да обслужват кредитите си, те биват принудени да ограничат потреблението си в други сектори на икономиката, което довежда до влошаване на икономическата криза. В условията на кредитна контракция и на обща икономическа криза, те не могат да вземат допълнителен кредит и много от тях биват принудени да продадат жилищата си, тъй щото да спасят поне част от първоначалната си вноска. Това води до вълна от жилищно предлагане, което допълнително влошава спада в цените.

Тоест, ефекта на кредитното свиване и на икономическата криза действат съвместно и взаимно се подсилват. Получава се един омагьосан кръг. Спадащите цени на жилищата водят до свиване на кредита. Той от своя страна  води до икономическа рецесия, а тя до падащи цени в жилищата и до допълнително свиване в кредита.

Процеса на кредитна ликвидация спира едва когато голяма част от кредита се прочисти от системата. Това означава че в края на този процес, голяма част от рисковите получатели на кредитите са изгубили своите жилища, а голяма част от рисковите банките изпадат в криза или в банкрут. Често пъти това е свързано с проблеми на обща ликвидност в цялата банкова система и до обща банкова криза. Важно е да се разбира, че свиването на кредита в банковия сектор представлява само по-себе си де-факто банкова криза.

При тези обстоятелства е ясно, че най-рисковите банки ще изгорят, а заедно с тях и техните вложители. Държавните гаранции по депозитите няма да са достатъчни. Ще са необходими средства в специално предназначен фонд, а такъв просто няма или той би бил нищожен на фона на огромните загуби по депозитите. Разбира се, общият държавен бюджет също няма да е в състояние да предотврати кризата, тъй като той от своя страна няма да има от къде да се финансира. При една по-задълбочена банкова криза, размера на бюджета просто ще бледнее на фона на всички депозити които трябва да се покрият. Все пак правителството ще намери решение: да напечата необходимите средства за да запази обещанието си и за да защити банките, в резултат на което ще се срине лева.

Тоест, в условията на сериозна криза, нещо в системата е необходимо да поддаде и някой ще трябва да изгори. Първо, това може да са слабите банки и евентуално техните депозитори. Второ, това може да е държавния бюджет, а с него и данъкоплатеца. Трето, това може да е валутния борд и лева, а с него и целия български народ. Тоест, загуби със сигурност ще има, и дали те ще се поемат от (1) банките, (2) банките и депозиторите, (3) данъкоплатеца или (4) народа, е въпрос на държавна политика и на това как правителството ще реагира на развиващата се криза. Крайният резултат не може да се предвиди на основата на икономически анализ.

Все пак, историята сочи, че обществата ориентирани към дива пазарна икономика, с така наречената laissez-faire икономическа политика, предпочитат първите два варианта, а обществата ориентирани към “социализъм” предпочитат последните два. Несъмнено, първите варианти са за предпочитане пред последните, понеже те правят и банките и депозиторите по-предпазливи в решенията си, докато последните водят до надпревара в раздаването на кредитите и до надпревара в забогатяването от тези кредити, тъй като загубите ще се понесат в крайна сметка от народа, а не от бизнесмените (банкерите). С други думи, първите варианти представляват пазарната икономика в действие, а последните представляват преразпределение на доходите и обогатяване на политико-икономическата върхушка за сметка на народа.

При едно такова разбиране на нещата, вече става пределно ясно, че държавата и правителството ще избере един от последните два варианта. Точно кой вариант, ще зависи от дълбочината на кризата и от необходимите средства. Ако бюджета е достатъчен, само той ще бъде пожертван. Ако ли не, тогава ще падне и лева. В условията на банкова криза и на всеобщ политически натиск, Валутният Борд ще бъде принуден да поддаде на натиска или ще бъде направо разтурен. Независимостта на Борда е един политически камуфлаж, който ще бъде разкрит в деня на кризата. В този момент ще се появи надпревара за обръщане на левовете в евро. Предвидливите вече ще са обърнали парите си отдавна и ще реализират солидни печалби. Закъснелите ще понесат загубите. Печелившите ще са 2-5% от играчите. Губещите ще са 90-95% от народа. Това ни учи историята и ние няма да пропуснем възможността да я повторим отново.

При един така развиващ се сценарий на обща банкова криза, трябва да си зададем въпроса какво можем да направим като индивиди за да се предпазим от тази криза. На първо място, да не се затъва в дългове и да не се купува жилище с значителни заеми в този вече късен етап от спекулативния процес. Второ, спестяванията е разумно да се държат във валута, а не в левове. Трето, валутата е разумно да се държи “под дюшека”, а не в местната банка. В условията на криза, валутните депозити може да бъдат блокирани или иззети от държавата и обменени в левове по текущия курс под претекст да се предпази стойността на лева. В крайна сметка, лева така или иначе ще падне, а депозиторите във валута ощетени. За да се предпазим като общество е необходимо да ограничим растежа на кредита в банковата система. Но това на практика едва ли ще стане.

Всичко това, разбира се, вероятно ще стане в “далечното” бъдеще, може би след 3-5 години. Днес всичко върви по мед и масло и опасения за подобна криза няма.

Красимир Петров, Ph. D.

Leave a Reply